Наскоро се натъкнах на проблем по прилагането на законодателството, на важна част от законодателството – на чл.419 ГПК, която е основна норма от заповедното производство. С това производство кредиторите получават изпълнителен лист срещу длъжниците по съкратена и бърза процедура и затова се използва все по-често. А нормата на чл.419 дава възможност на длъжника да обжалва едно разпореждане за съда, а ако не обжалва ГУБИ възможност да се защити, всичко приключва за него и трябва да плати сумата.
Самото заповедното производство е съставено от прости процедури, описани на разбираем език, което стимулира хората да реагират сами без да ползват специализирана помощ.Ако това беше истина би било чудесно. Но не е.
Какъв е проблема – масово съдилища НЕ ИЗДАВАТ разпореждане по чл.419 ГПК. А след като няма такова разпореждане лицата не могат да подават жалба по чл.419 ГПК срещу разпореждане, защото няма разпореждане, което да обжалват. Липсата на разпореждания се констатира и от СОФИЙСКА ГРАДСКА ПРОКУРАТУРА в един неин акт, цитиран ТУК.
Какво се случва – лицата получават заповедта за изпълнение, но не получават разпореждането и остават с впечатление, че НЕ тече срока за обжалване по чл.419 ГПК и затова не обжалват.
Обаче реално срока ТЕЧЕ. Тече, изтича бързо след две седмици и поради неразбиране лицата пропускат възможността да обжалват разпореждането, да искат спиране на изпълнението – за да се достигне до дело за установяване на вземането, в което длъжник и кредитор ще могат да доказват своите становища, да привеждат доказателства, оборващи становището на другата страна, ще има решение на съда, което може да се обжалва.
Изпусне ли се срока по чл.419 практически вече няма възможност за защита. Заявлението по чл.417 може да е издадено въз основа на неистински документ, или дълга да е платен отдавна и т.н. но с изпускането на срока по чл.419 лицето губи възможността да докаже това и да се защити. Възможностите за защита по чл.423 и чл.424 ГПК са ограничени, очевидно е, затова не ги приемам като част от защитата, а по-скоро като сламка, за която се хваща удавника.
За жалост в подобен казус на НЕиздаване на разпореждане ВКС с ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 670 от 12.11.2012 г. по ч. т. д. № 640/2012 г, Т. К., І Т. О. постановява следното:
„Действително, прецизно е да се приеме, че при уважаване на заявлението по чл. 418 ГПК, се издават три акта: заповед за изпълнение, разпореждане за допускане на незабавно изпълнение, разпореждане за издаване на изп.лист. Но всъщност това е процесуално разточителство за наслагване на тези три акта.
Затова, в конкретния случай, следва да се приеме, че след като РС е преценил, че са налице предпоставките на чл. 417 и чл. 418 ГПК, то в обжалваната заповед имплицитно са включени и трите акта. С това заповедното производство е приключило.“
Определението е по реда на чл.274 ал.2 ГПК и не е задължително за съдилищата, но понеже логиката му е общоприета, то вероятно задължителната практика ще го потвърди.
И все пак – с оглед яснота и по-лесна защита правата на лицата следва да се наложи законно регламентираната процедура – отделни разпореждания в отделни актове.
Това се налага и от задължително решение на ВКС по чл. 290 ГПК, което разграничава последиците от уважаване на разпореждане по чл.290 ГПК от другите разпореждания и понеже има различни последици, то различните разпореждания следва да са в самостоятелни актове. Решението е следното:
РЕШЕНИЕ № 141 от 06.11.2014 г. по т. д. № 2706/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС
….
„Отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК няма за последица обезсилване заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист. С отмяната на това разпореждане заповедта по чл. 417 ГПК не подлежи на изпълнение до влизане в сила на решението по установителния иск, поради което производството по иска по чл. 422 ГПК не подлежи на прекратяване и съответно не е отпаднал правният интерес от иска.“
сеп.
2016