В Държавен вестник бр. 8/2017 са публикувани законодателните промени касаещи арбитражните съдилища.
1.Новата редакция на чл.19 ал.1 ГПК разпорежда, че арбитраж не може да разглежда дело, по което страна е потребител по смисъла на § 13 т.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, който гласи,че: “Потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.”
Следователно арбитражен съд ще продължава да разглежда спорове, по които страна е:
– юридическо лице;
– физическо лице, което е взело кредит за да купи телефон, с който работи; или е използвало парите като оборотни средства на фирма и т.н.
При едноличните търговци има особеност, защото придобиването на търговско качество от физическото лице не води до възникване на нов правен субект и така ЕТ може да вземе кредит за непрофесионални и нетърговски нужди на физическото лице и тогава ще отговаря на условията на § 13 т.1 от ЗЗП и арбитража не може да разглежда делото.
И така – когато ФЛ придобива стоки или услуги вероятно ще се стигне до съдебен спор дали ФЛ отговаря на понятието „потребител” по смисъла на § 13 т.1 от ЗЗП.
2. Независимо,че изхвърля арбитража от горните спорове ЗЗП в чл.3 ал.4 допуска те да се разглеждат от орган за алтернативно решаване на спорове /АРС/, чиято регламентация засега е доста строга – такива органи се признават само от министъра на икономиката /чл.181о/ и се включват в съответен списък /чл.181п/, а търговците са длъжни да „предоставят на потребителите информация за органите за АРС, в чийто обхват на дейност попадат, и за органите за АРС, към които са поели ангажимент да участват или са длъжни да използват. Информацията включва адреса на интернет страницата на съответните органи за АРС”/чл.181н/. В момента вече съществуват такива органи, примерно Помирителната комисия за платежни спорове по глава осма, раздел ІІ от Закона за платежните услуги и платежните системи.
В чл.7 ал.3 ЗМТА се прави много разумно допълнение, което уточнява кога ответника негласно дава съгласие за разглеждането на спора от арбитраж – само когато е извършил „депозиране на писмен отговор, представяне на доказателства, предявяване на насрещен иск или явяване в арбитражно заседание.”
3. Новата чл.47 ал.2 ЗМТА създава доста проблеми във връзката й с чл.48 ал.3 ЗМТА и чл.406 ГПК.
Тази нова разпоредба на чл.47 ал.2 гласи: „Арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни.”
Но правната теория постановява, че нищожното решение не поражда правни последици, но създава правна привидност, че има решение. И затова тази нищожност трябва да бъде прогласена. Което става с иск, в съдебно производство и от съд. В ГПК са предвидени производства по прогласяване на нищожност на съдебни решения – чл.270 и чл.281 ал.1, т.1.
Новата ал.5 на чл.405 ГПК разпорежда, че: “Съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл. 47, ал. 2 от Закона за международния търговски арбитраж решения.” Как съдът ще се увери, че тези решения са нищожни ако има спор по това – явно трябва да открие производство по оспорване на решението и доказването, че е нищожно. Но законът не допуска откриване на такова производство, няма го предвидено в ГПК, дори в чл.406 не е предвидена такава проверка, независимо че в този текст са предвидени проверките, които прави съдът при искане за издаване на ИЛ. Нещо повече – съдът въобще не уведомява бъдещия длъжник, че е подадена молба за издаване на ИЛ срещу него и той не може да се защити на този важен етап. Вярно е, че съдът може да откаже издаването на ИЛ просто защото винаги може да откаже или потвърди всичко, независимо дали е доказано или не. Защото закона повелява,че съдът “преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение” /чл.12 ГПК/. Обаче съдът може и да издаде ИЛ, защото не е проведено оспорване. Може, напълно е възможно.
И тогава страната, която твърди,че арбитражното решение е нищожно трябва да направи две неща:
– Да обжалва издаването на ИЛ и да иска спиране на принудителното изпълнение и :
– Да предяви иск за нищожност на арбитражното решение.
И идва ред за прилагането на чл.48 ал.3 ЗМТА, който гласи, че за искове по чл.47 /включително за обявяване на нищожност/ се определя държавна такса по общия ред на чл.71 ГПК.
Така страната влиза в скъпо дело в три дълги инстанции, независимо че решението на арбитража е нищожно.Така ако искате да се защитите срещу нищожно арбитражно решение трябва да имате пари, юрист с доказани възможности и да сте доста търпелив предвид бавното българско правосъдие.
И като извод – направени са полезни стъпки за прекратяване своеволията на арбитражните съдилища, но целта още не е постигната, има норми, които чакат да бъдат променени, отменени или въведени. А за хвърлянето в кошчето на призовката на арбитража – направо забравете за това.
ян.
2017