Решението с което СРС оправда Бареков по обвинението, че е обидил Борисов с израза „Бойко Борисов по принцип е тъп” изречено в интервю в предаването “Дикофф” по Нова телевизия породи дискусии и се замислих по темата, анализирайки съдебната практика и други мнения.
Съдебната практика почти еднозначно приема, че не е задължително обидата да е изречена лично пред обиденото лице, в разговор очи в очи. Обидата може да е казана пред медии, група хора, дори пред само едно трето лице.Обида има дори ако дееца изрече думите на себе си. Достатъчно е обидения да е узнал за обидата, независимо как. В този смисъл са:
Решение № 22 по н.о.х.д. № 558/94 г., III н. о. ВС
„… подсъдимият, срещайки свидетеля Б. П., казал по адрес на тъжителката множество обидни изрази с молба да й бъдат предадени дословно. При телефонен разговор, проведен с тъжителката, свидетелят П. й предал обидните изрази, казан и от подсъдимия. При тези правилно установени фактически положения извършеното деяние съставлява обида по чл. 146, ал. 1 НК. Деянието е съставомерно, въпреки чe в момента на произнасяне на обидните думи пострадалата не е присъствала.
….
Узнаването на обидното съдържание е опосреднено от трето лице, но вместо него обидната информация може да бъде доведена до знанието на пострадалия още и по телефон, чрез радио, печатни произведения и др. Достатъчно е обидните изрази да бъдат обективирани по такъв начин, че те да достигнат до обидения…”
Решение № 108 по н. д. № 90/83 г., II н. о. ВС
“Деецът може да намери различни форми и начини на казване на обидната фраза, като се обърне към други лица, какъвто е настоящият случай, може да го каже и на себе си и пр.”
Също Решение № 137 по н. д. № 210/2012 г., II н. О, ВКС, Решение № 93 по н. д. № 163/2013 г., III н. о., ВКС и други.
Основните разлики в решенията на съдилищата са по въпросите:
1. Трябва ли обидения да доказва, че се е обидил?
2. Допустимо ли е чрез обидни изрази да се изразява лично мнение за конкретни черти на обидения и затова обидните изрази не са обидни ?
3. Трябва ли цел на изричането на обидните изрази да е задължително – негативно въздействие върху обиденото лице, то да се обиди, засегне?
Така конкретизирани въпросите в известен смисъл са абсурдни, но е факт, че те се обсъждат сериозно по дела дори във ВКС. Затова ще изложа мнението си и аз.
1. Според мен не е нужно лицето да доказва, че се е обидило. Ако един израз е обиден той е такъв независимо от възприемането му. Обидни са изразите „глупак”, „боклук”, „продажник”, „пияница”, „мошеник”, „тъп” и т.н.
След като това е безспорно – не е нужно да се доказва.
Освен това всеки преживява обидата различно. Много хора я задържат, тя ги яде отвътре, често си спомнят за нея и това оказва негативно влияние върху техния статус продължително време, но тези хора не изразяват нищо навън, другите не узнават за тези преживявания или не могат да бъдат сигурни, че определено нетипично поведение е резултат точно от тази обида.
Други лица реагират много емоционално на обидите, имат най-различно поведение и то се забелязва от околните. Обаче в този случай се поставя въпроса дали тези реакции са съзнателна волева дейност от обидения точно с цел да създаде доказателства за това,че се е обидил. Въпрос без категоричен отговор.
Твърди се, че някои хора вдигат кръвно от обида или получават други здравословни проблеми, дори инсулти. За мен е спорно и в този случай дали тези заболявания са резултат единствено и само от обидата.
На трето място – дори обидения да не е реагирал, то ако трети лица са чули обидите те са ги възприели като такива. Обидата „идиот” всеки я възприема за обида, а не за комплимент, безспорно е това.
2. Да се приеме,че лично мнение е нормално да се изразява чрез обидни изрази за мен е недопустимо. Това отваря вратите на всякакъв примитивизъм, ограниченост, „изцапване” на отношенията и комуникацията. Животното не се обижда на никой израз, не можем да сведем човека до животно. Не следва да допускаме в разговорите да се шири грозен, елементарен, анти-цивилизационен език. Обществото следва да се развива и човек също трябва да се развива. В тази посока трябва да е пътя.
3. Основната цел на обиди, нанесени публично, не е да се обиди конкретно лице. Пред медии, на митинги или пред трети лица се изричат обидни изрази главно за дискредитиране на човека за когото се отнасят,за създаване на негативно впечатление за него, за разрушаване на положителния му имидж, за търсене на подкрепа в отношения срещу това лице и т.н.. Дали обидите ще достигнат до пострадалия може да е безразлично за дееца. Дори и да има тази цел, то ако е само тя дееца би могъл да намери обидения и да му каже изразите насаме, а не пред медия. Очевидно използването на публичния начин за обида има други цели. Вероятно тези, за които споменах или други.
При всички случаи целта е без значение според мен. Наличието на обида е от значение.
Това е накратко мнението ми по въпроса. Не съм правил цялостен анализ на съдебната практика и на всички научни трудове. Целта ми беше да изкажа основните аргументи на личното си становище. Развитието на позициите е до голяма степен уникална лична дейност.
Надявам се да съм полезен 🙂
окт.
2014